
|
Народна младеж (София, Болгария) 19.01.85
«ЗВЕЗДИТЕ» БЕЗ ГРИМ
Тази среща замислихме още преди две години, но Ала беше в Париж, а Юлиян, отделен от света в своята вила в Ялта, завършваше „Експанзия“ — следващата част от популярната поредица за Ото фон Щирлиц. Когато пък певицата гастролираше във Финландия, писателят разплиташе историята на безследно изчезналата Кехлибарена стая... Така дълго пътищата им не се пресичаха, макар да имаше любопитен повод — картината „Певицата“, нарисувана от дъщерята на Юлиян, Дария Семьонова, правнучка на Суриков и Кончаловски.
Откровено — за на ума и сърцето, празниците и делниците в изкуството, за дългия труд наречен талант. Разговарят Ала Пугачова, Дария Семьонова и Юлиян Семьонов
И ето новият роман „Аукцион" е вече предаден за рецензиране. Писателят се стяга за България. Ще ни гостува за десетина дни. Ала е заинтригувана — иска да види образа си, изваян от четката на самобитната портретистика, пък и снимките за нейния трети филм са пред завършване. Моментът е подходящ, за това усилията на нашия сътрудник Бойко БЕЛЕНСКИ и съветския писател Андрей ЧЕРКИЗОВ, които са не само инициатори на срещата, а и от името на в. „Народна младеж" задават въпроси, се увенчават с успех.
Когато Ала Борисовна влезе в хола на Юлияновата къща в Красная Пахра и погледът й попадна върху вече упоменатата картина, певицата наистина онемяла. Беше интересно да се види изражението на лицето й. Изненада, разочарование, страх, неприязън, хлад... — всичко имаше в очите й в онзи миг. Не я заговорихме веднага. Едва по-късно тя си призна:
— Настроението ми изведнъж се понижи. „Нима някъде има подобна фотография? Какъв реквием!“ — помислих си. Бях просто поразена, защото така никога не гледам към хората. Наистина това съм аз и изражението ми е до болка познато, тъй като, по този начин изучавам себе си в огледалото, но никой не ме е виждал в такъв момент. Затова за няколко мига се обърках, ядосах и възнегодувах в себе си...
• НАРОДНА МЛАДЕЖ: Щом видя този портрет, един латиноамерикански поет възкликна: „Клоуните ми напомнят фреска на Симон Мартини. Ах, каква композиция, какъв поглед притежава централната фигура! Певицата просто е разпъната на кръст... Навярно е изобразена след концерт. Изкуството е вече зад гърба й. Тя сама със себе си — със своя успех или с несполуката размишлява, или повторно преживява творческия обред?“
Въпреки предизвикателството за откровение Пугачова упорито мълчеше и гледаше картината. В замяна на това художничката се почувствува длъжна да поясни:
— Възприемайте работата ми, както желаете...
ЮЛИЯН СЕМЬОНОВ: А на мене ми се струва, че това са „Арлекини“.
ДАРИЯ СЕМЬОНОВА: Може да са фрагмент от фреската, може да са породени и от песента...
• Не намирате ли, че работата на Дария Семьонова е доста интересна? Още повече че тя никога не Ви е виждала отблизо, не сте й позирали. Допада ли ви с нещо този портрет и с какво?
Ала Пугачова: С положителното ясновидство на художничката.
• Кажете, Дария, какъв с поводът за вашата творба?
Д. С.: На мене отдавна ми се искаше да създам този портрет, но за съжаление нямах възможност да рисувам Ала Борисовна от натура. Желанието ми беше да покажа, че първоизточник за истинско творчество е загубата на нещо, самотата... По-късно осъзнах, че по този начин имам много по-голяма свобода и не се чувствувам скована. Затова изобразих певицата, или Ала Пугачова, като моето виждане за жената в изкуството.
Ю. С.: За мене най-главното в тази Дашина работа е хладът около изпълнителката. Тези клоуни сякаш я потискат, измъчват. Те й се присмиват. Считам, че най-голям комплимент за художника е, когато платното му предизвиква съответна активна реакция. Безразличието означава пълен провал!
А. П.: Пък аз просто съм удивена — откъде Даша ме е видяла такава и защо? Вярно, тя е забелязала че ние пред хората сме едни, сами със себе си — други, с децата си — трети... Но Дария не ме познава?
Ю. С.: Доколкото разбирам, в нея е победила симбиозата: жена-художник - затова ви е почувствувала. Дъщеря ми обмисля картината близо две години, а я нарисува много бързо. По това ние с нея си приличаме. „Седемнадесет мига от пролетта“ аз написах само за седемнадесет дни, а като сюжет носих романа в себе си повече от три години.
А. П.: Тук все се споменава, че това е след концерта. Пък тогава аз съм много повесела, защото всичко вече е минало, моето терзание е завършило. Преди срещата с публиката обаче съм просто непоносима и тези, които добре ме познават, избягват да ми се мяркат на пътя. Тогава изпитвам някакъв панически страх от сцената. За мене тя е Голгота.
Ю. С.: Защо?
А. П.: Вълнува ме само една мисъл- „Нима е нужно всичко това? Ще се справя ли?“
• Успехът е каторга!
А. П.: Не, за успеха вече не мисля. Странното е, че преди изкачването на сцената за мене беше празник, а сега... С годините прозрях, че всяка изява не е самоутвърждаване, а борба със себе си и неудовлетвореност. А ми се иска още много, много. . . Но най-противното е, когато осъзнаеш, че не всички идват на концертите заради труда й изкуството ти, а от любопитство — да видят „звездата“, да й се възхитят, но и да я одумат. Работя най-искрено, а имам чувството, че понякога лъжа и себе си, и другите.
Ю. С.: И все пак талантът ли е по привлекателен, или самобитността на личността?
А. П.: Трудно ми е да отговоря.
Ю. С.: Струва ми се, че сега 90 на сто идват да погледат „звездата“ Пугачова.
А. П.: Прав сте.
• Вие за какво бихте желали да идват на концертите Ви?
А. П.: Заради изкуството, което ни разпъва на кръст, иначе всичко е безпредметно. Не ми се ще личността ми да е в хорските уста и се стремя да не давам поводи за това, но усилията ми са напразни.
• А знаете ли че във Вилнюс някои хора са давали от 50 до 75 рубли, само и само да попаднат на Вашия концерт?
А. П.: Да, за някои това е един вид престиж. Но нима действително съм нужна на такива хора?! С какво ще им помогна? Как духовно ще ги извися?
Ю. С.: Ала, вие имате ли своя публика?
А. П.: Навярно не..,
• Самата вие обичате ли да танцувате?
А. П.: Това е любимото ми занимание. За съжаление когато се запознах с Евгений — обърна се към ръководителя на ансамбъла, който я придружаваше, и се усмихна тъжно, даже малко горчиво — той уби моето желание. Именно в това Евгений не ме разбира. А щом не му е приятно... Не го дразня...
• Тогава може би танцувате сама?
А. П.: Съвсем сама? Не, това не е интересно. На мене ми е нужен зрител. Аз се старая за един, за двама или за няколко човека, но танцувам сама. Това не значи, че съм самотница.
• А разочарованието спохожда ли Ви?
А. П.: За съжаление, случва се. . . Представете си моята радост след българския „Златен Орфей“, опиянението, големите надежди, главозамайването на борда на самолета, когато едва ли не всички ме носиха на ръце и. . . митническата проверка. „Какво имате в чантата?“ — попита ме строгият служител. „Златен Орфей“ — отговорих аз. „Какво, морфин?“ — удиви се той на моето чистосърдечно признание. („Орфей“ и „морфин“ на руски са съзвучни). „Не, уважаеми, „Златен Орфей“ — обяснявам търпеливо аз. „Ааа, значи злато?! Отваряйте чантата!“ Изваждам статуетката. Той ме поглежда слисан и само маха с ръка: „Защо бе, другарко, не казахте, че сте спортистка, ами ми губите времето. Минавайте, вървете, вървете!“ Но скоро си обясних всичко — предаването за моя успех излъчиха чак след месец и тогава изведнъж станах „звезда“.
Ю. С.: Сама със себе си обичате ли да разговаряте? — интересува се домакинът, след като се насмя до насита.
А. П.: Дори и да не обичам, след такава случка мога и да проговоря... Но шегата настрана — в действителност обичам.
• Как мислите, дали сте в конфликт със собствената си личност?
А. П.: Да.
Ю. С.: И как разрешавате този конфликт?
А. П.: Чрез примирение. Знаете ли, промених се. Понякога си казвам: „Каква страхливка си, Ала?!“ Имам дъщеря. Преди дори не предполагах, че това може да ми повлияе, но сега всичките ми надежди са в нея. Страхувам се да не я разочаровам. Затова престанах да експериментирам.
Ю. С.: Мисля, че ви разбирам.
А. П.: Някоя остро критична статия, от която доскоро въобще не се боях, може да се отрази и върху психиката на дъщеря ми. Знаете ли, майка ми има четири инфаркта. Тя събира и препрочита всеки ред, написан за мен, преживява, страда. Отначало всичко ми беше безразлично, но сега съм раздвоена. Затова съм такава на сцената и философ в песента.
Ю. С.: Допускате голяма грешка, Ала Борисовна. Аз също съм минал по този път. Може би знаете, че през 1974 г. взех със себе си Дария в Испания, разбира се на собствени разноски. Тогава тя беше шестнадесетгодишна, възраст-хребет, можеш да полетиш наляво или надясно. Написах цикъл разкази, посветени на Хемингуей. Дъщеря ми и „Възвръщане във фиестата“ са вплетени в едно. Драматург публикува в „Литературная газета“ пародия. Представяте ли си: Дария беше моят главен събеседник, аз желаех да съпоставя двете поколения, да спомогна с нещо за нейното възпитание, за обогатяването й като бъдеща художничка и в отговор... Но човек никога не бива да унива. Без противоречия няма прогрес.
• Излиза че „Чучело“, където се снима дъщеря Ви, Ала Борисовна, е донякъде автобиографичен филм.
А. П.: В известна степен, да.
• Как гледате на факта, че дъщеря Ви утвърждава себе си посредством изкуството?
А. П.: С надежда, това ме радва.
• Не Ви ли плаши?
А. П.: Защо да ме плаши, аз нима се съобразявах с мнението на майка си. Времето ще покаже всичко.
Ю. С.: И все пак в дълбочината на душата си Вие се радвате.
• А Вие, Юлиян Семьонович, не преживявате ли, че Дария не пише, а рисува?
Ю. С.: Тя пише, но малко по-иначе, чрез други изразни средства. Дъщеря ми не можеше да не стане художничка. Още като ученичка в часовете по история тя непрекъснато рисуваше коне, а всеки, който може да нарисува кон, е талант. Аз например в тази област съм безсилен. Преди малко, когато споменах за противоречията, исках да Ви попитам — обръща се към Ала Пугачова. — Вярно ли е, че на концертите не пеете "Милион алени рози“?
А. П.: Ох, боже! Що за измишльотини? Та тази песен винаги ме спасява. След нея запълвам вакуума след някоя безвкусица.
Тук следва да разкажем доста интересна случка:
Когато снимали филма „Жената, която пее", липсвали три песни и Ала решила да изпробва своя творчески талант. В схватката с нотния лист успяла, но как да се пребори със схващането — че човек без специално образование не може да се изяви в тази област? И тя се дегизирала като мъж, измислила си звучното име Борис Горбонос и с увереността на утвърден композитор внесла на обсъждане своите творби. Песните й били посрещнати на бис.
• А нима някой може да Ви задължи да изпълнявате песен, която не Ви е по душа?
А. П.: На концерт изпълнявам само 30 на сто собствени творби и 70 на сто на вече утвърдени автори.
Ю. С.: А никога ли не сте изпитвали непреодолимо желание да изоставите изпълнителската дейност и да се отдадете само на композиторско творчество?
А. П.: Нали Ви казах, нямам специално образование, за да се занимавам със съчинителска работа. И освен това кой ще ги изпълнява?
Ю. С.: Как кой — другите певци!
А. П.: Пробвах с две песни, но нищо не се получи. Те веднага прозвучаха хладни, бездушни... Стана ми дори неудобно, че аз съм им автор. След това сама ги запях и получиха популярност.
• Всички предложени творби ли Ви прилягат веднага?
А. П.: Много рядко. Както и конфекцията — не ми става, винаги съм принудена да коригирам роклите и полите. Дори ми е трудно да си спомня коя песен съм запяла веднага, без намеса в текста и в музиката. Може би само „Милиони алени рози“.
Ю. С.: Вие можете да направите прекрасна програма, посветена на Екзюпери.
А. П.: А защо трябва да посвещавам програмите си на някого?
Ю. С.: Той заслужава — неговата „Земя на хората“ е книга за всички нас. Толкова тъга и нежност има в нея. Тя съответствува на Вашата душевност.
А. П.: Трябва всичко да се преработи, да мине през мене. Аз изпълних „Сонет“ по Шекспир, измених само две строфи и така ме ругаха. А все пак, дори и променени, текстовете на класиците, щом са вплетени в мелодична песен, изиграват своята роля. Знаете ли какво ми разказа една библиотекарка?
Едно момиченце много харесвало моята песен и останало с впечатление, че „Сонет“ е име на момиче. Затова помолило: „Дайте ми, ако обичате, „Сонет Шекспирова“.
• С други думи Вие обичате да прекроявате не само музиката, но и текста по своя вкус. Не се боите от „светотатство“?
А. П.: За съжаление понякога съм безсилна. От пет-шест години напразно правя опити да подплатя със словесна мисъл две мелодии. Не се получава и не се получава.
Ю. С.: Все си мисля, че вие можете още много и интересни неща да направите. Защо например не привлечете по време на снимките академик Капица, който води телевизионното предаване „Очевидно и невероятно“. Зрителят обича да бъде и заинтригуван.
А. П.: Така сериозно говорите за всичко това, че чак сълзи ми избиват, но моят жанр е друг — развлекателен.
Ю. С.: Опитайте, уверен съм, че ще успеете.
А. П.: А знаете ли, неотдавна получих във Финландия „Златната плоча“, при това за 25-хиляден тираж, на тържеството обявиха, че искат да назоват кораба, който курсира между Котка и Ленинград, „Ала Пугачова“. Едва не заплаках от щастие. А после на снимачната площадка? ... Вървя по палубата и един моряк скочи от мостика на палубата и ми стисна ръката. Просто не видял човекът, че в момента камерата снима, а операторът веднага отпусна пръст от копчето. Все пак попадала съм и на други колеги. На някои мои концерти оператори така се заглеждат, че забравят да включат камерата. Човещина!
• Не, това е магията на изкуството.
А. П.: „Да, „магия“, но тя не се учи само от учебника.
Ю. С.: Какво ви учудва? Ние в Пушкин например се кълнем, а творчеството му почти ие познаваме. Радвайте се, че поне името Ви знаят. Изкуството е и постоянство, и хитрост. Тези понятия взаимно не се изключват.
А. П.: А Пушкин можеше ли да не пише?
Ю. С.: Не, разбира се.
• Вие също навярно не можете да не пеете?
А. П.: Да. Струва ми се, че ако не пея, ще започна да чупя стъкла.
• А как усещате публиката?
А. П.: Навярно чрез кожата на цялото си тяло.
• Кога за пръв път по-чувствувахте таланта си?
А. П.: Бях ученичка и често оставах след занятията да се упражнявам. Залите бяха празни, имаше акустика. . . На четвъртия етаж почти някой не идваше, отпусках гласа си и просто се опиянявах. Не се страхувах, че ще ме чуят. Моите занимания продължиха навярно около половин година. Веднъж чух стъпки, но не млъкнах, а колкото по се приближаваха, толкова по-силно и по-хубаво започнах да пея. Влезе някакъв студент и попита: „Мога ли да ви послушам?“ На края възкликна: „Отлично!“ Знаех, че казва истината, че моят глас не може да не му хареса и така се утвърдих...
Ю. С.: Колко годишна бяхте тогава?
А. П.: Шестнадесетгодишна. Интересно, че и на сцената излязох твърде уверена. Три пъти се заричах да не пея, но страстта ми надделя.
• Ала Борисовна, говори се, че Вие изграждате свой театър. Истина ли е това?
А. П.: Да, изтощителни проекти, защото вече толкова години се мъчим да постегнем отредения ни московски Ермитаж. Всичко обаче е още в областта на мечтите. Иска ми се там да се представя със съвършено нова програма, дори с няколко, и да мога да изпълнявам сто процента желанията на публиката. Те да ме прекъсват, да говорят с мене, ако трябва, и да ме критикуват, но да знам, че това са хората, за които творя.
Д. С.: Имате ли екслибрис?
А. П.: Не.
Д. С.: А какво бихте желали да има изобразено на него?
А. П.: Полет. . .
• Икар?
А. П.: Не. Почти всичките ми песни са свързани с полети — „Хвърчило“, „Издигни се над суетата“. . . Иска ми се да се устремя нависоко и да няма нито земя, нито черен Космос, а някакъв птичи полет. Страхувам се обаче, че ще се оплета в някой електропровод. Пък в Космоса ще ми е студено. Най-добре все пак се лети в съня.
• Последен въпрос — бихте ли желали да притежавате картината на Дария Семьоновна?
А. П.: И да, и не! Тя не е за пред хора. Тя е моето интимно огледално отражение. Ще ми се да е в някой тъмен ъгъл и само аз да имам достъп до нея.
Накрая за читателите на в. „Народна младеж“ Ала, Дария и Юлиян написаха своите пожелания.
Сърдечна любов към братска България!
Юлиян СЕМЬОНОВ
На читателите на вестник „Народна младеж" желая радост.
Ала ПУГАЧОВА
На читателите — радост от общуването и щастие!
Дария СЕМЬОНОВА
ПЕРЕВОД
ЗВЕЗДЫ БЕЗ ГРИМА
Эту встречу мы задумали еще два года назад, но Алла была в Париже, а Юлиан, отделенный от мира на своей вилле в Ялте, завершал «Экспансию» — следующую часть популярной серии об Отто фон Штирлице. Когда же певицы гастролировала в Финляндии, писатель распутывал историю бесследно исчезнувшей Янтарной комнаты... Так долго их пути не пересекались, хотя для этого имелся любопытный повод — картина «Певица», написанная дочерью Юлиана, Дарьей Семёновой, правнучкой Сурикова и Кончаловского.
Откровенно — о разуме и сердце, праздниках и буднях в искусстве, о долгом труде, называемом талантом. Разговаривают Алла Пугачёва, Дарья Семёнова и Юлиан Семёнов.
И вот новый роман «Аукцион» уже передан на рецензирование. Писатель собирается в Болгарию. Он будет гостить у нас около десяти дней. Алла заинтригована — она хочет увидеть свой образ, изваянный кистью самобытной портретистки, да и съемки её третьего фильма подходят к завершению. Момент подходящий, поэтому усилия нашего сотрудника Бойко Беленского и советского писателя Андрея Черкизова, которые являются не только инициаторами встречи, но и от имени газеты «Народна младеж» задают вопросы, увенчались успехом.
Когда Алла Борисовна вошла в гостиную дома Юлиана в Красной Пахре и её взгляд упал на уже упомянутую картину, певица действительно онемела. Интересно было видеть выражение её лица. Испуг, разочарование, страх, неприязнь, холод... — всё было в её глазах в тот миг. Мы заговорили с ней не сразу. Лишь позже она призналась:
— Настроение у меня вдруг упало. „Неужели где-то есть подобная фотография? Какой реквием!“ — подумала я. Я была просто поражена, потому что так никогда не смотрю на людей. Действительно, это я, и выражение лица мне до боли знакомо, так как именно таким образом я изучаю себя в в зеркале, но никто никогда не видел меня в такой момент. Поэтому на несколько мгновений я растерялась, разозлилась и вознегодовала внутри себя...
НАРОДНА МЛАДЕЖ: Как только он увидел этот портрет, один латиноамериканский поэт воскликнул: „Клоуны напоминают мне фреску Симоне Мартини. Ах, какая композиция, какой взгляд у центральной фигуры! Певица просто распята на кресте... Наверное, она изображена после концерта. Искусство уже позади неё. Она наедине с собой — размышляет о своем успехе или неудаче, или заново переживает творческий обряд?“
Несмотря на вызов к откровению, Пугачёва упорно молчала и смотрела на картину. Взамен этого художница посчитала себя обязанной пояснить:
— Воспринимайте мою работу, как пожелаете...
ЮЛИЯН СЕМЁНОВ: А мне кажется, что это „Арлекины“.
ДАРЬЯ СЕМЁНОВА: Может быть, это фрагмент фрески, а может, они порождены и песней...
Не находите ли вы, что работа Дарьи Семёновой весьма интересна? Тем более что она никогда не видела Вас вблизи, вы ей не позировали. Нравится ли вам чем-то этот портрет и чем именно?
Алла Пугачёва: Положительным ясновидением художницы.
Скажите, Дарья, каков был повод для вашей работы?
Д. С.: Мне давно хотелось создать этот портрет, но, к сожалению, не было возможности рисовать Аллу Борисовну с натуры. Моим желанием было показать, что первоисточником истинного творчества является потеря чего-то, одиночество... Позже я поняла, что таким образом имею гораздо большую свободу и не чувствую себя скованной. Поэтому я изобразила певицу, или Аллу Пугачёву, как мое видение женщины в искусстве.
Ю. С.: Для меня самое главное в этой Дашиной работе — холод вокруг исполнительницы. Эти клоуны словно подавляют её, мучают. Они над ней насмехаются. Считаю, что самый большой комплимент для художника — когда его полотно вызывает соответствующую активную реакцию. Безразличие означает полный провал!
А. П.: А я просто удивлена — откуда Даша увидела меня такой и почему? Верно, она заметила, что перед людьми мы одни, наедине с собой — другие, с детьми — третьи... Но ведь Дарья меня не знает?
Ю. С.: Насколько я понимаю, в ней победил симбиоз: женщина-художник — поэтому она вас почувствовала. Моя дочь обдумывала картину почти два года, а написала её очень быстро. В этом мы с ней похожи. „Семнадцать мгновений весны“ я написал всего за семнадцать дней, а в качестве сюжета носил роман в себе более трех лет.
А. П.: Здесь всё время упоминается, что это после концерта. А вот тогда я гораздо веселее, потому что всё уже прошло, мое терзание закончилось. Однако перед встречей с публикой я просто невыносима, и те, кто хорошо меня знают, избегают попадаться мне на пути. В этот момент я испытываю какой-то панический страх перед сценой. Для меня она — Голгофа.
Ю. С.: Почему?
А. П.: Меня волнует только одна мысль: „Неужели всё это нужно? Справлюсь ли я?“
Успех — это каторга!
А. П.: Нет, об успехе я уже не думаю. Странно то, что раньше выход на сцену был для меня праздником, а сейчас... С годами я прозрела, что каждое выступление — это не самоутверждение, а борьба с собой и неудовлетворенность. А мне хочется еще много, много... Но самое противное — это когда понимаешь, что не все приходят на концерты ради твоего труда и искусства, а из любопытства — увидеть „звезду“, восхититься ею, но и посудачить о ней. Я работаю максимально искренне, а у меня такое чувство, что иногда лгу и себе, и другим.
Ю. С.: И всё-таки, что более притягательно — талант или самобытность личности?
А. П.: Мне трудно ответить.
Ю. С.: Мне кажется, что сейчас 90 процентов приходят посмотреть на „звезду“ Пугачёву.
А. П.: Вы правы.
Ради чего вы бы хотели, чтобы они приходили на Ваши концерты?
А. П.: Ради искусства, которое распинает нас на кресте, иначе всё беспредметно. Мне не хочется, чтобы моя личность была у всех на устах, и я стараюсь не давать поводов для этого, но мои усилия напрасны.
А знаете ли вы, что в Вильнюсе некоторые люди отдавали от 50 до 75 рублей, только бы попасть на Ваш концерт?
А. П.: Да, для некоторых это своего рода престиж. Но неужели я действительно нужна таким людям?! Чем я им помогу? Как духовно я их возвышу?
Ю. С.: Алла, а у вас есть своя публика?
А. П.: Наверное, нет...
Сами вы любите танцевать?
А. П.: Это мое любимое занятие. К сожалению, когда я познакомилась с Евгением — она повернулась к сопровождавшему её руководителю ансамбля и грустно, даже немного горько улыбнулась, — он убил мое желание. Именно в этом Евгений меня не понимает. А раз ему неприятно... Я его не дразню... Не раздражаю...
Тогда, может быть, вы танцуете одна?
А. П.: Совсем одна? Нет, это неинтересно. Мне нужен зритель. Я стараюсь для одного, для двух или для нескольких человек, но танцую сама. Это не значит, что я одиночка.
А разочарование посещает Вас?
А. П.: К сожалению, случается... Представьте мою радость после болгарского „Золотого Орфея“, опьянение, большие надежды, головокружение на борту самолета, когда едва ли не все носили меня на руках, и... таможенный досмотр. „Что у вас в сумке?“ — спросил меня строгий служащий. „Золотой Орфей“ — ответила я. „Что, морфий?“ — удивился он моему чистосердечному признанию. („Орфей“ и „морфий“ по-русски созвучны). „Нет, уважаемый, „Золотой Орфей“ — терпеливо объясняю я. „Ааа, значит золото?! Открывайте сумку!“ Извлекаю статуэтку. Он смотрит на меня ошарашенно и только машет рукой: „Что же вы, товарищ, не сказали, что вы спортсменка, а только зря тратите мое время. Проходите, идите, идите!“ Но вскоре я всё себе объяснила — передачу о моем успехе показали только через месяц, и вот тогда я внезапно стала „звездой“.
Ю. С.: А наедине с собой вы любите разговаривать? — поинтересовался хозяин дома, посмеявшись вдоволь.
А. П.: Даже если и не люблю, после такого случая можно и заговорить... Но шутки в сторону — в действительности люблю.
Как вы думаете, находитесь ли вы в конфликте с собственной личностью?
А. П.: Да.
Ю. С.: И как вы разрешаете этот конфликт?
А. П.: Через примирение. Знаете, я изменилась. Иногда говорю себе: „Какая ты трусиха, Алла?!“ У меня есть дочь. Раньше я даже не предполагала, что это может на меня повлиять, но сейчас все мои надежды связаны с ней. Я боюсь разочаровать её. Поэтому я перестала экспериментировать.
Ю. С.: Думаю, я вас понимаю.
А. П.: Какая-нибудь острокритическая статья, которой до недавнего времени я вообще не боялась, может отразиться и на психике моей дочери. Знаете, у моей мамы было четыре инфаркта. Она собирает и перечитывает каждую строчку, написанную обо мне, переживает, страдает. Поначалу мне всё было безразлично, но сейчас я раздвоена. Поэтому на сцене я такая, а в песне — философ.
Ю. С.: Вы совершаете большую ошибку, Алла Борисовна. Я тоже прошел этот путь. Возможно, вы знаете, что в 1974 году я взял с собой Дарью в Испанию, конечно, за собственный счет. Тогда ей было шестнадцать лет — возраст-хребет, когда можно полететь либо налево, либо направо. Я написал цикл рассказов, посвященных Хемингуэю. Моя дочь и „Возвращение в фиесту“ сплетены в одно целое. Один драматург опубликовал в „Литературной газете“ пародию. Представляете: Дарья была моим главным собеседником, я желал сопоставить два поколения, помочь чем-то её воспитанию, её обогащению как будущей художницы, и в ответ... Но человек никогда не должен унывать. Без противоречий нет прогресса.
Получается, что „Чучело“, где снимается ваша дочь, Алла Борисовна, в какой-то степени автобиографический фильм.
А. П.: В известной степени, да.
Как вы смотрите на тот факт, что ваша дочь утверждает себя посредством искусства?
А. П.: С надеждой, это меня радует.
Это Вас не пугает?
А. П.: Почему это должно меня пугать, разве я сама считалась с мнением своей матери? Время всё покажет.
Ю. С.: И всё-таки в глубине души Вы рады.
А Вы, Юлиан Семёнович, не переживаете, что Дарья не пишет, а рисует?
Ю. С.: Она пишет, но немного иначе, с помощью других выразительных средств. Моя дочь не могла не стать художницей. Еще школьницей на уроках истории она непрерывно рисовала лошадей, а каждый, кто может нарисовать лошадь — это талант. Я, например, в этой области бессилен. Чуть раньше, когда я упоминал о противоречиях, я хотел Вас спросить — он повернулся к Алле Пугачёвой. — Правда ли, что на концертах вы не поете „Миллион алых роз“?
А. П.: Ох, господи! Что за выдумки? Да эта песня всегда меня спасает. Ею я заполняю вакуум после какой-нибудь безвкусицы.
Здесь следует рассказать довольно интересную историю:
Когда снимали фильм „Женщина, которая поёт“, не хватало трех песен, и Алла решила испытать свой творческий талант. В схватке с нотным листом она преуспела, но как перебороть предвзятое мнение — будто человек без специального образования не может проявить себя в этой области? И она переоделась мужчиной, придумала себе звучное имя Борис Горбонос и с уверенностью признанного композитора представила на обсуждение свои работы. Песни были встречены на бис.
А разве кто-то может обязать Вас исполнять песню, которая Вам не по душе?
А. П.: На концерте я исполняю только 30 процентов собственных произведений и 70 процентов — уже признанных авторов.
Ю. С.: А у вас никогда не возникало непреодолимого желания оставить исполнительскую деятельность и посвятить себя только композиторскому творчеству?
А. П.: Я же Вам сказала, у меня нет специального образования, чтобы заниматься сочинительской работой. И кроме того, кто их будет исполнять?
Ю. С.: Как кто — другие певцы!
А. П.: Я попробовала с двумя песнями, но ничего не вышло. Они сразу прозвучали холодно, бездушно... Мне стало даже неловко, что я их автор. После этого я сама их запела, и они получили популярность.
Все ли предложенные произведения сразу вам подходят?
А. П.: Очень редко. Как и готовое платье — не сидит на мне, я всегда вынуждена подгонять платья и юбки. Мне даже трудно вспомнить, какую песню я запела сразу, без вмешательства в текст и в музыку. Может быть, только „Миллион алых роз“.
Ю. С.: Вы могли бы сделать прекрасную программу, посвященную Сент-Экзюпери.
А. П.: А почему я должна посвящать свои программы кому-то?
Ю. С.: Он заслуживает — его „Планета людей“ (Земля людей) — это книга для всех нас. Столько грусти и нежности в ней. Она соответствует Вашей духовности.
А. П.: Нужно всё переработать, пропустить через себя. Я исполнила „Сонет“ Шекспира, изменила всего две строфы, и меня так ругали. И всё же, даже измененные, тексты классиков, когда они вплетены в мелодичную песню, играют свою роль. Знаете, что мне рассказала одна библиотекарь?
Одна девочка очень любила мою песню и осталась под впечатлением, что „Сонет“ — это имя девочки. Поэтому она попросила: „Дайте мне, если не трудно, „Сонет Шекспирову“.
Другими словами, Вы любите перекраивать по своему вкусу не только музыку, но и текст. Не боитесь святотатства?
А. П.: К сожалению, иногда я бессильна. Уже пять-шесть лет я напрасно пытаюсь подкрепить словесной мыслью две мелодии. Не получается и всё тут.
Ю. С.: Я всё-таки думаю, что вы можете сделать еще много интересных вещей. Почему, например, не привлечь во время съемок академика Капицу, который ведет телевизионную передачу „Очевидное — невероятное“. Зритель любит быть заинтригованным.
А. П.: Вы так серьезно говорите обо всем этом, что у меня аж слезы наворачиваются, но мой жанр другой — развлекательный.
Ю. С.: Попробуйте, уверен, у вас получится.
А. П.: А знаете, недавно я получила в Финляндии „Золотой диск“, причем за 25-тысячный тираж, и на торжестве объявили, что хотят назвать теплоход, который курсирует между Коткой и Ленинградом, „Алла Пугачёва“. Я едва не заплакала от счастья. А потом на съемочной площадке?.. Иду по палубе, и один моряк прыгнул с мостика на палубу и пожал мне руку. Просто человек не увидел, что в этот момент снимает камера, и оператор сразу убрал палец с кнопки. Всё же я сталкивалась и с другими коллегами. На некоторых моих концертах операторы так заглядываются, что забывают включить камеру. Человечность!
Нет, это магия искусства.
А. П.: Да, „магия“, но ей не научишься только по учебнику.
Ю. С.: Что вас удивляет? Мы в Пушкине, например, клянемся, а творчество его почти не знаем. Радуйтесь, что хотя бы имя Ваше знают. Искусство — это и постоянство, и хитрость. Эти понятия взаимно не исключают друг друга.
А. П.: А Пушкин мог не писать?
Ю. С.: Нет, конечно.
Вы тоже, наверное, не можете не петь?
А. П.: Да. Мне кажется, что если я не буду петь, то начну бить стекла.
А как вы ощущаете публику?
А. П.: Наверное, кожей всего своего тела.
Когда вы впервые почувствовали свой талант?
А. П.: Я была школьницей и часто оставалась после занятий упражняться. Залы были пустые, там была акустика... На четвертый этаж почти никто не заходил, я отпускала свой голос и просто опьянялась. Не боялась, что меня услышат. Мои занятия продолжались, наверное, около полугода. Однажды я услышала шаги, но не замолчала, а чем ближе они подходили, тем громче и красивее я начинала петь. Вошел какой-то студент и спросил: „Можно мне вас послушать?“ В конце он воскликнул: „Отлично!“ Я знала, что он говорит правду, что мой голос не может ему не понравиться, и так я утвердилась...
Ю. С.: Сколько лет вам тогда было?
А. П.: Шестнадцать лет. Интересно, что и на сцену я вышла весьма уверенной. Три раза я зарекалась не петь, но страсть моя взяла верх.
Алла Борисовна, говорят, что Вы строите свой театр. Правда ли это?
А. П.: Да, изнурительные проекты, потому что мы уже столько лет пытаемся обустроить отведенный нам московский Эрмитаж. Однако всё это пока еще в области мечтаний. Мне хочется представиться там с совершенно новой программой, даже с несколькими, и иметь возможность выполнять желания публики на все сто процентов. Чтобы они меня прерывали, говорили со мной, если нужно, и критиковали меня, но чтобы я знала, что это люди, для которых я творю.
Д. С.: У вас есть экслибрис?
А. П.: Нет.
А что бы вы хотели видеть на нем изображенным?
А. П.: Полет...
Икар?
А. П.: Нет. Почти все мои песни связаны с полетами — „Бумажный змей“, „Поднимись над суетой“... Мне хочется устремиться ввысь, чтобы не было ни земли, ни черного Космоса, а какой-то птичий полет. Однако я боюсь, что запутаюсь в каком-нибудь электропроводе. Да и в Космосе мне будет холодно. Лучше всего всё-таки летается во сне.
Последний вопрос — желали бы вы обладать картиной Дарьи Семёновны?
А. П.: И да, и нет! Она не для людей. Она — мое интимное зеркальное отражение. Мне бы хотелось, чтобы она висела в каком-нибудь темном углу, и только я имела к ней доступ.
В заключение для читателей газеты „Народна младеж“ Алла, Дарья и Юлиан написали свои пожелания.
Сердечная любовь к братской Болгарии! Юлиан СЕМЁНОВ
Читателям газеты „Народна младеж“ желаю радости. Алла ПУГАЧЁВА
Читателям — радости от общения и счастья! Дарья СЕМЁНОВА
Народна младеж. — София, Болгария, 1985. — 19 января (№ 16)
Примечания архива сайта:
ПРИМЕЧАНИЕ 1. Певица подтверждает известный факт, что в 1975 году Центральное телевидение не вело прямой трансляции «Золотого Орфея", конкурс был показан лишь через месяц, 4 июля 1975 года.
ПРИМЕЧАНИЕ 2. Сокращенный вариант этой публикации напечатан в журнале «Смена» № 5 за 1987 год.
|
|
|
|